Международния ученически конкурс „Заедно в XXI век“ – 2025 г.
С наслада споделяме, че нашите надарени ученички Валентина Василева от 9. б клас, профил „ Обществени науки “ и Валентина Пацирска от 10. б клас, профил „ Хуманитарни науки “ още веднъж отличиха учебното заведение ни, завоювайки призови места в Международния училищен конкурс „ Заедно в XXI век “ – 2025 година
Валентина Василева завоюва I място в раздел ПОЕЗИЯ, възрастова група 8 – 12. клас, а Валентина Пацирска заслужи II място в раздел ПРОЗА, възрастова група 8 – 12. клас. Ръководител – госпожа Светла Димитрова.
Творбите на ученичките демонстрираха, че младежите имат същински креативен дух и сензитивност към актуалните тематики.
Пожелаваме им още доста креативен върхове, ентусиазъм и религия в силата на словото!
Отличените произведения ще може да прочетете в уеб страницата на
СУ „ Иван Вазов “ – Мездра, графа СПОДЕЛЕНИ МИГОВЕ.
текст: Венцислава Найденова
Събудена от Самотата
Болката беше стъкло, забито в плътта ми,
Разкъсваше ме от вътре, само че всичко изглеждаше далечно.
Стъклата прокарваха път през кожата ми,
А аз усещах единствено празнина — като че ли не бях тук, не съществувах.
Сърцето ми блъскаше гневно, само че не го усещах.
Гърлото ми беше плътно, само че не можех да викам.
Светът пред очите ми се размиваше, неразбираем.
Не знаех дали пребивавам или просто се разлагам на части.
Всеки момент беше като безкрайност, като че ли времето не съществуваше,
а болката ме държеше в плен, без да мога да избягам.
Когато към този момент не можех да понеса повече,
отворих очи, събудена от звука на алармата.
Събуждам се, само че не знам дали съм в действителност жива,
или единствено съм се събудила от следващия призрачен сън.
Но светът е явен, а болката отстъпва,
И в този момент разбирам, че към момента съм тук, към момента вдишвам.
Валентина Тодорова, 9. клас, юли 2025г.
ПЪРВО място в раздел ПОЕЗИЯ Международен училищен конкурс „ Заедно в XXI век “, със съдействието на Министерството на образованието и науката
Заедно в XXI век
Някога се чудих какво би станало, в случай че внезапно всички хора по света млъкнат. Ако градовете спрат да шумят, в случай че интернет се изгуби, в случай че престанем да търсим новото и просто се спрем за малко. Ще можем ли да се погледнем в очите? Ще си спомним ли по какъв начин се приказва без емотикони? Ще можем ли да бъдем дружно, когато шумът изчезне? 21 век ни подари всичко, за което предишните генерации са мечтали. Светът се сви в джоба ни. Но дружно с това, някак незабелязано, дистанцията сред сърцата ни се усили. Живеем в най-свързаното време, само че като че ли в никакъв случай не сме били по-разделени – на екрани, на ползи, на гледни точки. Всеки в своята осведомителна кутия, със свои балони, със свои истини. И тогава се запитах – какво в действителност значи да си дружно в свят, който се движи със скоростта на безразличието? Може би да си дружно не значи да си в навалица. Не значи да имаш 1000 другари в обществените мрежи. Не значи даже да споделяш мнение. Понякога „ дружно “ се случва в безмълвие. В момента, когато някой стои до теб, на своя глава нищо, само че ти знаеш, че те усеща. Заедно е, когато майка ти поставя закуска в 7 сутринта и не споделя нищо, само че ти усещаш обичта ѝ в хляба. Заедно е, когато си заменяем единствено взор с другар, само че разбираме всичко.
21 век ни дава благоприятни условия, само че не ни дава умеенето да се усещаме. Това би трябвало да си го отгледаме сами. Да си посадим в себе си малко повече човещина. Малко повече време за другия. Малко повече „ чакай, дано поговорим, по какъв начин си в действителност? “. Заедно в 21 век – не значи да сме идентични, а да споделяме разликите си без боязън. Да не се плашим от другото, от новото, от това, което не разбираме. Да не бързаме да осъждаме. Да стартираме да питаме, преди да заключаваме.
Вярвам, че бъдещето не принадлежи на технологиите, а на топлите сърца. На тези, които в цифровия звук съумяват да чуят човешкия глас. На тези, които не просто кликат, а изслушват. На тези, които не избират най-лесното, а най-смисленото. Вярвам, че няма същински прогрес без човешка непосредственост. Защото светът не е мрежа от машини. Той е мрежа от истории, които се допират. И когато сме дружно – не на думи, а на усеща – тогава и 21 век не наподобява толкоз комплициран.
Валентина Тодорова, 9. клас, юли 2025г.
ВТОРО място в раздел ПРОЗА Международен училищен конкурс „ Заедно в XXI век “, със съдействието на Министерството на образованието и науката
Валентина Василева завоюва I място в раздел ПОЕЗИЯ, възрастова група 8 – 12. клас, а Валентина Пацирска заслужи II място в раздел ПРОЗА, възрастова група 8 – 12. клас. Ръководител – госпожа Светла Димитрова.
Творбите на ученичките демонстрираха, че младежите имат същински креативен дух и сензитивност към актуалните тематики.
Пожелаваме им още доста креативен върхове, ентусиазъм и религия в силата на словото!
Отличените произведения ще може да прочетете в уеб страницата на
СУ „ Иван Вазов “ – Мездра, графа СПОДЕЛЕНИ МИГОВЕ.
текст: Венцислава Найденова
Събудена от Самотата
Болката беше стъкло, забито в плътта ми,
Разкъсваше ме от вътре, само че всичко изглеждаше далечно.
Стъклата прокарваха път през кожата ми,
А аз усещах единствено празнина — като че ли не бях тук, не съществувах.
Сърцето ми блъскаше гневно, само че не го усещах.
Гърлото ми беше плътно, само че не можех да викам.
Светът пред очите ми се размиваше, неразбираем.
Не знаех дали пребивавам или просто се разлагам на части.
Всеки момент беше като безкрайност, като че ли времето не съществуваше,
а болката ме държеше в плен, без да мога да избягам.
Когато към този момент не можех да понеса повече,
отворих очи, събудена от звука на алармата.
Събуждам се, само че не знам дали съм в действителност жива,
или единствено съм се събудила от следващия призрачен сън.
Но светът е явен, а болката отстъпва,
И в този момент разбирам, че към момента съм тук, към момента вдишвам.
Валентина Тодорова, 9. клас, юли 2025г.
ПЪРВО място в раздел ПОЕЗИЯ Международен училищен конкурс „ Заедно в XXI век “, със съдействието на Министерството на образованието и науката
Заедно в XXI век
Някога се чудих какво би станало, в случай че внезапно всички хора по света млъкнат. Ако градовете спрат да шумят, в случай че интернет се изгуби, в случай че престанем да търсим новото и просто се спрем за малко. Ще можем ли да се погледнем в очите? Ще си спомним ли по какъв начин се приказва без емотикони? Ще можем ли да бъдем дружно, когато шумът изчезне? 21 век ни подари всичко, за което предишните генерации са мечтали. Светът се сви в джоба ни. Но дружно с това, някак незабелязано, дистанцията сред сърцата ни се усили. Живеем в най-свързаното време, само че като че ли в никакъв случай не сме били по-разделени – на екрани, на ползи, на гледни точки. Всеки в своята осведомителна кутия, със свои балони, със свои истини. И тогава се запитах – какво в действителност значи да си дружно в свят, който се движи със скоростта на безразличието? Може би да си дружно не значи да си в навалица. Не значи да имаш 1000 другари в обществените мрежи. Не значи даже да споделяш мнение. Понякога „ дружно “ се случва в безмълвие. В момента, когато някой стои до теб, на своя глава нищо, само че ти знаеш, че те усеща. Заедно е, когато майка ти поставя закуска в 7 сутринта и не споделя нищо, само че ти усещаш обичта ѝ в хляба. Заедно е, когато си заменяем единствено взор с другар, само че разбираме всичко.
21 век ни дава благоприятни условия, само че не ни дава умеенето да се усещаме. Това би трябвало да си го отгледаме сами. Да си посадим в себе си малко повече човещина. Малко повече време за другия. Малко повече „ чакай, дано поговорим, по какъв начин си в действителност? “. Заедно в 21 век – не значи да сме идентични, а да споделяме разликите си без боязън. Да не се плашим от другото, от новото, от това, което не разбираме. Да не бързаме да осъждаме. Да стартираме да питаме, преди да заключаваме.
Вярвам, че бъдещето не принадлежи на технологиите, а на топлите сърца. На тези, които в цифровия звук съумяват да чуят човешкия глас. На тези, които не просто кликат, а изслушват. На тези, които не избират най-лесното, а най-смисленото. Вярвам, че няма същински прогрес без човешка непосредственост. Защото светът не е мрежа от машини. Той е мрежа от истории, които се допират. И когато сме дружно – не на думи, а на усеща – тогава и 21 век не наподобява толкоз комплициран.
Валентина Тодорова, 9. клас, юли 2025г.
ВТОРО място в раздел ПРОЗА Международен училищен конкурс „ Заедно в XXI век “, със съдействието на Министерството на образованието и науката
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ